Мъгла

И пак е зима, и пак е мъгла, и пак е любов. Любов, симпатия или просто увлечение? Може ли да се определеи в тази приказна непрогледна мъгла? Виждаш само един силует, някъде близо или далеч – не знаеш; върви, меко осветяван от високите светлини, които са като че ли част от нея, на капчици, на кълбета. Знаеш само, че искаш да вървиш до него, защото той ти е страшно любим и също толкова непознат и тайнствен, искаш двамата заедно да споделяте тишината и да се размивате неясни в погледите на другите пешеходи. Дали ги има или ги няма наоколо – няма значение. В мъглата съществувам само аз и този, който върви някъде пред мен или зад мен, но аз искам да върви до мен.

Моля се на далечния кръг на луната да не се разминем пак във времето или в мъглата или в света, което е равносилно на това, да сме далече един от друг, колкото  непознати в паралелни реалности. Защото той не знае за това чувство, както хората в паралелните реалности не подозират изобщо за съществуването едни на други.

И стаята с нейните правилни и ясни очертания отеснява.

И искам да съм в нощния, притихнал, празен парк, който е обвит в мъгла и изглежда безграничен.

 И ако той не е с мен, поне да си представя, че е – просто го е обвила мъгла.